Profile cover photo
Profile photo
Zlatko Enev
1,811 followers
1,811 followers
About
Posts

Post has attachment
Чудно нежен и някак замечтан текст на Вивиана Асса, добре позната на българските читатели с журналистическата си работа и най-вече книгата „Любовни убийства“...

„В дървото над мен са се сгушили толкова много птички, малки, по-големи, игриви, замислени, кресливи, шарени, като рибките в Червено море и точно толкова волни. Но сега са се стаили в клоните мируват. Шабат е. На долния етаж внучките ми крещят, играят си със своя аба (татко), това е тяхното време и той им го дава с щедростта на класически еврейски баща. Дъщеря ми шета около масата, вечерята почти е приключила и аз се оттеглям горе на терасата, любимото ми място, почти в клоните на дървото. Приятна прохлада, спокойствие, различно от новините в телевизията. Ерушалайм е далече, но в сърцата на всички евреи по света. Небето тук е почти винаги звездно, а и доста светлинки го пресичат с устрем… към други светове. Обичам тези вечери, изтегната на креслото с няколко непозволености: чаша вино, скрита цигарка и нафталинени мисли, които през деня скривам пак в клоните на това умислено дърво при свадливия крясък на птичките.“

Add a comment...

Post has attachment
Аспарух Панов...

„Колкото повече нови и нови нерешени проблеми изникват при адаптацията ни към европейската политическа култура и правилата на ЕС за разделението на властите и върховенството на закона, толкова по-често се връщам в романтичното и еуфорично начало на прехода, когато наистина си вярвахме, че „комунизмът си отива“.

Като депутат в 36-то народното събрание (от 4 ноември 1991 г. до 17 октомври 1994 г.) участвах в работата на две деликатни парламентарни комисии – по образование и наука, и по външна политика. Идвайки в парламента от академичните среди, бях направо потресен, когато видях на живо какво представляват учителките – ортодоксални комунистки и дипломатите от кариерата – съветски възпитаници.

Тогава си мислех, че всяко начало е трудно, но когато станем членове на ЕС и НАТО, всички тези „скелети от червения гардероб“ ще се радват на заслужен отдих… Каква наивност! Днес учителките комунистки пак са тук и пак са същите, плачат и протестират за по-високи заплати, но продължават да дават частни уроци, без да плащат и един лев данъци. Да не говорим за кариерните дипломати. Много от тях и днес заемат възлови външнополитически постове, след като се оказа, че освен съветски възпитаници, са били и достойни агенти на ДС.“

Add a comment...

Post has attachment
През 2001 г. президентът Александър Квасниевски поднесе извинение към еврейския народ. През 2011 същото направи и президентът Бронислав Коморовски. През 2012 на екраните излезе потресаващата кинодрама на Владислав Пасиковски „Реколта“ [Pokłosie], в която става дума за това как престъпления с многогодишна давност все още живеят под кожата, в емоциите и мислите на поляците от наше време, и колко нелесно, ако изобщо възможно, е човек да се избави от това бреме: „Баща ти режеше евреите с трион…“

И ето, идва следващата крачка. Да, известно е, че на територията на Литва са се провеждали масови убийства на евреи, и то също не без участието, или дори при участието най-вече на литовците-„съседи“. Но колко и кои точно са били убийците? Книгата на публицистката Рута Ванагайте „Своите“, в която тя прави опит да започне да дълбае истински – слой след слой – във вече известните истории, в това число и биографиите на хора, считани за национални герои и борци с окупаторите-комунисти, ѝ създаде множество проблеми.

Дискусията, както и в Полша, вече е започнала, но личната история на Ванагайте завършва с това, че издателството Alma Littera е прекратило договора с нея върху всички нейни книги, а не само върху най-скандалната. В края на миналата година в разговор с журналистката Маша Гисън в Ню Йорк, Рута Ванагайте признава, че се страхува да се върне обратно в родината – толкова голям е станал мащабът на кампанията срещу нея.
Add a comment...

Post has attachment
За „Ергенекон“, наречена по името на митичната долина от тюркските легенди, се твърди, че е тайна организация, чиито членове, пенсионирани секуларистки военни офицери, са планирали преврат. Възможно е да има някаква истина в твърденията, че някои бивши военни са обмисляли подобна идея. През 2007 г., либералното списание Nokta публикува поредица от документи, които нарече „дневници за преврат“, написани от Йозден Йорнек, бивш шеф на турските военноморски сили, в които се описват планове, изготвени заедно с бивши командири на военновъздушните сили и армията, за евентуален преврат през 2004. Ето защо първоначалните обвинения срещу „Ергенекон“ изглеждаха достатъчно правдоподобно и през 2007 бе започнато разследване на предполагаемите им [антиправителствени] дейности. Първите обвинения срещу 86 обвиняеми бяха описани през юли 2008 с големи подробности в документ, наброяващ почти 2500 страници. Това беше първият мащабен опит на ПСР да използва прокурорските сили, за да прочисти противниците си. Военни офицери, журналисти, опозиционни политици и обществени интелектуалци бяха арестувани, обвинени в участие в заговор и хвърлени в затвора (в пред-съдебно задържане). Между 2008, когато бяха подадени първите обвинения, и 2011, бяха задържани повече от петстотин обвиняеми. Друг предполагаем план за преврат (известен като плана „Балиоз“ или „Боен чук“) доведе през 2012 до затворнически присъди за повече от триста заподозрени. В затвора Силиври бе създадена масивна нова съдебна зала с капацитет от над седемстотин души, за да могат да се провеждат масови процеси. В хода на делата някои от най-известните турски журналисти, включително Ахмет Шик и Недим Сенер, бяха арестувани на основание, че са подкрепяли конспирациите. Обвиненията се основаваха на това, че Сенер беше писал за официално съучастие в убийството на турско-арменския журналист Хрант Динк, а Шик беше публикувал репортаж за проникването в полицията на членове от движението Гюлен – религиозна група, водена от живеещия в чужбина духовник Фетула Гюлен, с която в онзи момент ПСР се намираше в тесен съюз. Накратко, „Ергенекон“ и свързаните с него съдебни процеси се превърнаха в средство за заглушаване на несъгласието и за прикриване на доказателствата за неправомерно поведение на ПСР.
Add a comment...

Post has attachment
Изборите, които се проведоха на 24 юни, изтеглени напред от края на 2019 г., по решение на президента Реджеп Тайип Ердоган, идват след период на репресии и страх, който представлява най-сериозният разрив в историята на турската република. През последните две години повече от 100 000 души бяха задържани, а десетки хиляди чакат животите им да бъдат обърнати с главата надолу чрез публикуване на нов спешен декрет или просто чукане на вратата. Иззети са десетки милиарди активи и около 150 000 души са „прочистени“, като са загубили не само работата, но и паспортите си (както и онези на съпрузите/съпругите им). Те са маркирани като заплаха за националната сигурност и стават безработни. Често те губят жилището (свързано с държавна работа) и пенсиите си. В Турция винаги е имало сериозно държавно насилие, насочено против гражданското общество, но когато поредната хунта е налагала военно положение, като минимум винаги е имало надежда, че завръщането на цивилното правителство ще доведе до нормализация. Днес Турция е едно дълбоко травмирано общество. Чистките и арестите са игра на лотария: един от поддръжниците на петиция, призоваващ за мир с кюрдите, бива прочистен от сферата на висшето образование, докато друг остава на работа, макар и в постоянна несигурност. Някой е задържан за получаване на ипотека от вече отчуждена банка; друг, който е имал сметка в същата банка, не е засегнат. Днес турците са изправени пред капризите на една произволна власт, без да имат възможност да прибягнат до нещо, което прилича на върховенство на закона.

Add a comment...

Post has attachment
Наскоро прочетох пространното есе на Исмаил Кадаре „Легенда на легендите“ за писмената и устната литератури от зараждането им досега. В една от главите авторът прави паралел между окото и ухото – двата основни рецептора, чрез които се възприема едната и другата литература. Допълних Кадаре, че и в двата случая отзвукът е в душата. И заради отзвукът единият творец пише, а другият разказва, един чете, а друг слуша митове, приказки, легенди. Независимо от начина на възприемане на творбата, в основата е общуването между творец и читател или слушател, за да се постигне най-висшето изживяване у възприемащия изкуството – катарзиса и удовлетворението на твореца, че е провокирал друг да изживее нещо неповторимо, че посланията му са достигнали до душата и мисълта на хората, за които са творени. Тези два момента могат да се постигнат само ако творецът има Свободата да твори под диктата на морала и съвестта си и чуваемост у читателя/слушателя да възприеме посланията на твореца. Този извод ме накара да се замисля за състоянието на Свободата на Словото и чуваемостта в България и причината да не можем да изживеем катарзиса от постигнатата Свобода като народ, като нация, като общество и да вървим напред.

Add a comment...

Post has attachment
Евдокия Борисова...

„Всяка стъпка, камък, фреска и стена тук са предчувствие за края. Всичко тук напомня за огнения кошмар в разигралата се драма на огъня преди повече от две хиляди години. Включително и сега, в миговете, когато юнското слънце щедро сипе жар върху главите на горките туристи. Елате тук в някоя късна, дъжделива ноемврийска сутрин. Но, не… тогава пък възприятията ви ще бъдат потиснати от липсата на слънчева светлина. Все пак Помпей трябва да се преживее в неговата автентична огнена жар. Ако издържите, обиколете го целия…

Това е град-приказка, който разказва легенди – цялата антична митология ще прочетете по стените му, истории известни и не чак толкова, стенно обилие от багри, форми и нюанси, организирано в сложни хуманни, флорални и животински композиции, в полутонове, в активна динамика и перспектива. Да, скъпи ми Паоло Учело, точно така, и в перспектива. А времената са малко преди и малко след Христа. Предупреждавам – това е огромно пространство, пригответе се за дълго пешеходно пътешествие. Помпей е голям. Представях си го почти като развалините на Плиска или Преслав, най-много Търново? Но не. Имайте предвид, че за осем-десет часа само ще го пробягате. При това не целият. Няма да го разгледате. Засега е разкопана малко повече от една трета от него. Колко ли още чудеса и легенди крие земята тук?“

Add a comment...

Post has attachment
На 4 септември 2014 в Гьотеборг, Швеция, на операционната маса лежи 36-годишна бременна жена, която страда от прееклампсия – усложнение при бременността, свързано с високо кръвно налягане. Пулсът на бебето показва признаци на стрес. Обикновено в такива случаи лекарите биха изчаквали, докато прилагат медикаменти и се надяват, че ще дадат на зародиша, който в този момент е на 32 седмици, достатъчно време, за да може да достигне пълния си срок от около 40 седмици.

Но това не е нормална бременност. Това е първият в света човек, който ще се роди от трансплантирана матка. Той е продукт на повече от едно десетилетие на различни изследвания. В продължение на години никой не е бил сигурен, че един зародиш може да съществува в трансплантирана утроба – камо ли пък да бъде роден. Това не е ситуация от вида „да изчакаме и да видим“.

Add a comment...

Post has attachment
Не съм мигнала. От всичко, което си казахме, помня само думите кантарион и мащерка. Не можех да остана повече, щях да се разплача. Толкова се зарадвах, че дойдох да се видим – нали си бяхме обещали, че ще бъдем заедно, докато усетим, че чувствата си отиват. А моите ставаха все по-силни. Винаги си се шегувал, че съм се залепила за теб. Сигурно е така, но ти си най-скъпият ми човек. Не знаеш колко се вълнувам, когато те търся, и какви неща искам да ти кажа – с какво нетърпение очаквам срещите ни, как едва сдържам желанието да те докосна, дори и само за миг, да те гледам, да те слушам…

Помниш ли как собственикът на онзи пететажен крайбрежен хотел отвори вратата на апартамента и ни покани да влезем. Огледахме спокойно стаята и отправихме взор към пенливите води на морето. Във въздуха ухаеше на кантарион или мащерка…; времето беше слънчево, небето се обагряше в лазурносиньо, после кобалтовосиньо, а накрая – лазурносиньо. Излязохме на терасата; целувахме се под синьото небе…

Add a comment...

Post has attachment
Над Александровска болница прелита ято гълъби. Насочва се към сградата на Стоматологичен факултет, извива покрай Военна болница, прелита над Центъра по хигиена, Пулмологията, Кожна клиника и Майчин дом и се появява в небето откъм хирургиите. Гълъбите кацват върху покрива на най-старата сграда на Александровска болница, онази с тунела, дето я знае цяла България и разрошват с човки перата на гърдите си. Във въздуха полита пух.

Вървя по притихналите, изпъстрени с окапали есенни листа алеи, загледан в гълъбите, листата шумолят от стъпките ми и си спомням…

Add a comment...
Wait while more posts are being loaded